За границите на интерпретацията

Проблема за интерпретацията на текста, засегнат от много съвременни изследвания, поставя съществени въпроси пред нас. Според Умберто Еко коя да е интерпретация на текст е по условие погрешна спрямо същинският смисъл на текста. Самият той прави препратка към Валери, който постулира, че не съществува истински смисъл на един текст. Следва логичното продължение в коментара на Еко, че метаезиковата функция на интерпретиращият текст е свързана с една изконна неистинност в преповтарянето и добиването на нов смисъл в следствие на много условия. Така Еко заключава, че все пак не всяка интерпретация е невярна.

Ако пожелаем да развием тези съждения можем да започнем с това, че семиотиката като цяло е начин на мислене. Проблема за интерпретацията на текста води до идеята, че нашето изследване е логично поне частично неверно. Какво е искал да каже автора е основен проблем във всеки анализ на художествено произведение и съвсем естествено твърденията на Валери за липсата на собствен смисъл на текста водят до заключението, че няма никакво значение какво е искал да каже автора, важно е какво виждаме ние в текста. Така всяка интерпретация е по условие сбъркана и по условие вярна. Много е приятно да се пишат такива неща, особено в разработка, в която ще се търси смисъл в едносрични думи, а цялостното речево представяне на персонаж ще трябва да бъде изведено до ниво на атрактивност или липса на такава. Но като оставим това настрана семиотиката е щедра с това, че е продукт от ново поколение. Тя иска да назове и определи параметрите на знаците, да опише как функционират като знаци и какво стои зад тях. Тя не е единствената, която се опитва да систематизира познанието и постоянно появяващите се нови изследвания в нейната област както и в областта на останалата част от хуманитаристиката прилича на заря от фойерверки на познанието – в различни цветове, форми и големина, и те дори не си съперничат.

Преди няколко глави дадохме пример с интерпретативната мощ на различните аудитории. Споменахме как различни социални или възрастови групи могат да разбират различни неща когато се спомене думата „война”. Това може да бъде обяснено най-лесно чрез асоциативната схема на Уберто Еко, чрез която той подава граница на интерпретациите. Тоест когато кажем думата „ваканция” един възрастен индивид може да си представи море, планина, голи жени, алкохол, лодки, чайки, ски, но едва ли ще си представи танк. Като това важи за повечето хора. Техните асоциативни схеми се припокриват в най-общата си част като се различават в детайли, размера на асоциативната схема и евентуални странни фиксации. Да кажем някой индивид би могъл да носи думата „танк” в асоциативната схема за „ваканция” ако като дете е бил на ваканция и се е снимал на голям розов танк и това е било най-голямото му удоволствие. Но това са изключения. Ето защо няма как да твърдим, че някоя рецепта за супа е сонет на Шекспир. Повечето хора много добре знаят, че сонетите на Шекспир не са рецепти за супи и не биха могли да направят такава интерпретация. Но ако кажем, че някоя рецепта за супа е форма на любовно оръжие – това вече би могло да бъде оправдано. Всичко зависи от способността на готвача да прелъсти своята любима с една единствена супа – незабравима и уникална. Тогава тази супа е действително любовно оръжие. Интерпретацията е допустима при определени условия. За да замерим нещо са необходими условия.

В смисъла на интерпретативната граница между „вярно” и „невярно” семиотичната рамка въвеждаме за да се опитаме да ограничим интерпретациите в анализите до някакви максимално събрани параметри. И да го направим с ясното съзнание, че се намираме на територията на една от възможностите за „вярно”. Защото както става ясно има и други възможности за вярно. Това не е математика, това е част от хуманитеристиката. Тук всичко живее до опровергаването си или до появяването на нещо по-добро. И тъкмо благодарение на този модел на надграждане систематизирането на познанието става все по-добро, а границата на интерпретацията все по-близо да истината. 

Асоциациите извън дискурса са единиците, които имат нещо общо помежду си са съчетани в паметта образувайки групи, в които господстват определени отношения на взаимовръзка. Всяка асоциативна група образува мнемонична виртуална серия и поради тази причина представлява асоциативна серия. Асоциативният план е широко приет и в последствие е преименуван на систематични отношения.  

из докторантура на Хелиана Стоичкова
"Моделиране на Уникалността - Функции на речта в изглаждането на атрактивни персонажи в българската сценаристика"