Литературна семиотика

Седемдесетте години на двайсети век бележат началото на нова интердисциплинарна одисея, която се стреми да свърже литературата със семиотиката. Както подчертава Мирослав Дачев в своята лекция “Литературната семиотика: Флирт или закономерност”:

“Семиотиката посяга към литературата в момент, когато собственото й развитие е набрало голяма скорост; в момент, когато е обзета от желание да демонстрира, да приложи натрупания теоретичен потенциал. Но семиотика като субект няма – тези, които посягат най-често са хора, занимаващи се с литература. Заниманието им с литература сега показва както екстензиите на знаковостта, така и че литературата не е свръх ценност, пред която докосналият се до нея замира в благоговение, а вид знак (знакова организация, система), тип семиозис, тип комуникация със свои закономерности. В същото време заниманията с литературна наука трябва да позволяват това, трябва да има някакво кризисно състояние в методологията и терминологията.”

Няколко интересни наблюдения следват от казаното. На първо място автора подчертава, че потребността на литературата от нова методология не е самостоятелно явление. Самата семиотика разширява полето си и се насочва да изследва езика като реч, което довежда до взаимната полза. На второ място важно е и разбирането, че литературата в крайна сметка е семиозис, система, знакова организация, а не свише “деус екс макина” явление, което твърдение много хора харесват да поддържат (А още повече това важи, когато говорим за сценария) и литературната теория вероятно се нуждае от част от инструментариума на семиотиката.

Но защо определих новата интердисциплинарна симбиоза като одисея? Тъй като литературната семиотика се занимава със системата, знаковостта в речта, в литературата, към нея и нейните досегания над речта имат отношение и поетиката и реториката. Така античните гиганти героично стоят редом с литературната семиотиката,  отроче на последните десетилетия,  за да се получи цяло съзвездие.  Това има отношение и към грозотата на забравеното познание, което стои неизползвано по прашлясалите рафтове. И казвайки това основно визирам реториката, защото поетиката получава далеч повече внимание по пътя си от древността до днес. За разлика от нея реториката е на практика забравена през почти цялото средновековие за да се завърне едва в края на късното средновековие опоскана и почти загубена. Под “загубена” имам предвид нежелана и непотребна. Целенасочено избягвана от едни и индивидуално изучавана от други и най-вече не достатъчно развивана. Днес е факт, че боравим активно с твърде малко от реторическите фигури, въпреки, че те дават много възможности. Към това бих добавила, че дори онези добре известни фигури се ползват непреднамерено, което е негатив на прекалената свобода. Всеки грамотен човек владее родния си език и следователно владее умението да пише и да чете, но да градиш художествена литература – поезия или проза, изисква малко повече от това. Случайното налучкване на ефективен текст, красноречив и стойностен следва да дойде едва след като сме овладяли похватите, досегашните достижения изведени като модели не на подражание, а на методи. Съзнателното впрягане на тези модели и методи в полза на дадена идея за ефект е вече само по себе си наполовин успех.

Тази вметка има отношение към проблема, който разглеждаме, защото много често повторенията, разделени от реториката на различни видове повторения  (само някои от тях (Epizeuxis, Exergasia, Repotia) се ползват спорадично и на основата на усет, но не на някаква система, не въз основата на някакво цялостно решение за даден персонаж.

Можем да се върнем за миг на причините водещи до това. Не само всеки авангард търси нови похвати и поради тази причина неглижира старите отработени модели, но също така и самото развитие на западната култура води до такова стечение на обстоятелствата. Самите текстове на Аристотел се връщат на европейската сцена едва към 13-14 век благодарение на арабски преводи и арабски учени, които са силно активни по това време. Сякаш това е достатъчно объркващ обстоятелствата факт сам по себе си. 

            Парадоксално или закономерно, съществуването на литературната семиотика е от голяма полза за този дисертационен труд, който се движи в орбита около анализа на деривативно литературно произведение макар и крайният му резултат да е кино продукция. Сценарият, определян като работен текст нямащ нищо общо с литературата, но създаден единствено за да послужи като основа за филмиране е въпреки всичко изначално изграден като литературно тяло. Независимо, че разграничаваме литературният сценарий от сценария за филмиране това разделение произтича от други особености на сценаристиката и работата със сценарен текст. Правеното разграничение е важно, но това не означава, че сценария като изработка и същина не е в крайна сметка и литература.

            Но Литературната семиотика продължава да се развива като нова интердисциплинарна област. Отделните литературни елементи, похвати, стилове, форми и т.н биват изследвани въз основата на тяхната знаковост и това логично продължение на литературната теория може само да я обогати. По същата причина и ние се впускаме в изследване на знаковостта на речта в портретирането на персонажите с надеждата една семиотична рамка да помогне в разпознаването на белезите, които характеризират атрактивността. 

из докторантура на Хелиана Стоичкова
"Моделиране на Уникалността - Функции на речта в изглаждането на атрактивни персонажи в българската сценаристика"