Каква е аудиторията на моята книга?

Или нека го перефразираме – За кого пиша?

Много е важно да си изясня този въпрос, защото в него се крие ключа от капана, в който ще попадна когато публикувам моята книга. На кого, за бога, му е необходимо да чете моята книга? Каква е моята аудитория – деца, възрастни, жени, мъже, химици или богати дами. На кого говоря – ако зная това, значи съм преполовил работата.

Когато пиша стихотворение аз го правя за моята любима Силвана, например. Но Силвана не се интересува от моето стихотворение, защото тя вече си има нов ухажор. Той бегло се интересува от моето стихотворение само дотолкова че да ми се присмее. Аз съм единственият, който се интересува истински от стихотворението, защото то е отражение на моят вътрешен свят. /Всеки от нас най-обича да слуша себе си. И всеки от нас намира това, което казва за свръх важно./

Когато Силвана да ме обича престана
Стана тя каквато стана!

Моето стихотворение би могло да бъде харесвано от друг, който някога е обичал някоя Силвана, но това кореспондира на броя семейства, които са имали желание да кръстят детето си Силвана. Ето защо е хубаво да се ползват най-популярните имена – Мария – от теб как искам да се скрия, Гергана – в сърцето ми единствена остана.

Но този тип стихоплетстване е банален и лесен. Като оставим поезията, която е толкова лична и специфична и в нея може да се говори не само за любовни чувства, но и за грижа към бездомните деца и опазване на дивите патици /това е шега - имаме прекрасна поезия/ се сещаме за нейно величество – прозата!

Какво се случва в битието на нейно величество? Всеки, който пише си мисли, че говори на всички. Да, така сме научени – истинската класика се харесва на всички. Но това съвсем не е вярно. Нека вземем за пример едно от нашите светила – Вазов. Че е интересен – така е, че е много добър писател – така е, че е оставил голямо културно наследство – благодаря. /тук слагам скоба – аз наистина много харесвам някои негови текстове/ Но защо всички българи четат текстове на Вазов? Защото всеки един го намира за невероятен? Или го четат подтиквани от някаква непреодолима потребност да се запознаят с един от титаните на българската литература? Не. Четем Вазов, защото ни казват да го четем. Не само го казват, но го изискват – това е норма за да преминеш през основно образование. Трябва да я покриеш. И тук всеки млад писател си казва – Ехе какъв кеф! И аз искам така. Държавата да застане зад мен и да каже на хората – прочети романа на Петър – той е изключително ценен за българската култура.

Би било страхотно, но дори тогава трябва да попитаме – всички ли са чели Вазов? Братовчед ми някога стана и разказа на учителката за едно ключово произведение кръстено „Вуйчовци”. До там с идеята за задължителното.

И сега след като знаем, че дори титаните не ги четат всички кой ще прочете нашата книга? Това е много ключов въпрос. Кой се интересува от моите текстове, при положение, че световната класика е толкова голяма. Нека бъдем малко реалисти. От всички писатели на художествена литература /поезия, проза/ в рамките на последните 20 години ще останат само няколко имена. В рамките на едно столетие ще останат не повече от 5-10 души, които най-ключово ще отразяват някакви културни течения, някакви нови жанрове, стилове и модели на разказване и писане въобще. И това ще се случи само ако те имат наистина какво да ни кажат. Да бъдем щедри – около 20 имена. Нека сега се запитаме ако по двама на десетилетие остават – кои са онези 4-ма от последните 20 години – поезия и проза? Много грубо разглеждаме въпроса, но реалноста обикновено е жестока. Да, тук пропускаме драматурзите, но ако трябва да отпуснем отделна квота и за тях ще трябва да намалим квотата за останалите – защото да - плюс или минус няколко души, така функционират нещата.

И нека не забравяме,че в художествената литература все пак някакъв шанс един писател има. В научната литература касапницата въобще не е на ниво стойност, тъй като критериите за стойност толкова бързо се променят, че научната литература е по условие обречена. Нека пак се опитаме да бъдем реалисти – кои четива ще останат заедно с техните автори? Материи, за които не се открива нищо ново – сериозна пробойна. Материи, които не се обогатяват и разширяват – всички материи буйно се разширяват. Текстове, които правят някакво революционно откритие – рядко се случва. Останалото е анализ, тълкование, преразказ, обобщение – а те се правят на регулярна основа през определен брой години – зависи от областта. Цитираме стари величия и след няколко поколения вече не ги цитираме, защото цитираме други.

Какво става с мислителите на всяка епоха и защо ги наричаме мислители? Доколко те могат да открият ниша, в която да изградят нови паралели на мисълта и колко често такава ниша се открива пред всички световни мислители. Каква давност имат техните съждения и теории – това е твърде относително. Всичко е твърде относително, защото винаги ще има нещо ново и винаги новото ще бъде препращано към нещо старо. А никой не може да прочете всичко.

И след като станахме толкова брутални нека се върнем на аудиторията. Какви са потребностите на аудиторията и за кого пиша аз? За коя аудитория. За какъв период от време пиша, с каква цел пиша и колко от това, което пиша отговаря на потребностите на хората?

Мога ли да отговоря на тези въпроси? Ако мога значи съм на път да се изясня с писането – ако не мога сме в неравна борба и аз няма да изпитам удовлетворение когато дойде време за равносметка.

Тук само ще добавя, че въпроса „За кого пиша?” е много тясно свързан с въпроса „Какво имам да кажа”. Това, че условно ги разделяме не означава, че могат да съществуват поотделно.