Какво е искал да каже авторът?

Изпаднах в любезен спор с един преподавател по литература за смисъла на едно стихотворение. Той набързо ми направи разбор какво е искал да каже автора, аз се почудих, почудих и му дадох друг прочит, който твърди съвсем различни неща. Той ми разясни ситуацията – текста е написан в духа на символизма и поради тази причина неговият, а не моят, прочит е верен. И аз тогава го запитах той сигурен ли е, че автора наистина е имал предвид точно тези символи, точно тези загатнати значения и моят приятел преподавател отсече – Кой го интересува какво е искал да каже автора?

Което беше много закачливо, за съжаление се практикува като отношение и също така превръща моята трактовка в еквивалентно валидна. Нито един от нас двамата не е сигурен в това какво е искал да каже автора, ние даваме прочити на неговия текст. Прочита на моят приятел е съобразен с официалната версия за нещата, моят прочит си е мой – общо взето алтернативен. И колкото и да спорим моят приятел ще ми повтаря, че след като е обявен за символистичен текст той е натоварен със съответните символи. Същевременно аз мога спокойно да повтарям, че виждам други символи вътре. Той печели спора само служебно, защото ако не си ползваме мозъчните гънки няма смисъл да четем каквото и да било.

По този повод Пол Валери отива още по-далеч и твърди, че текста няма свой собствен смисъл. Там нещата така загрубяват, че прочита е доведен до субективно емоционално-интелектуално действие, което е натоварено с функцията да даде смисъл на текста. Отдавна никой не говори за автора. Автора е гара, тя е останала някъде назад. Текста започва да живее свой собствен живот при всеки прочит. Прочит направен днес или прочит направен преди 300 години – какво е искал да каже автора? Съвсем различни неща. Затова горкия символизъм трябва ли да бъде четен завинаги като символизъм ако няма значение нито какво е искал да каже автора нито има значение някоя от трактовките на текста тъй като той не носи свой собствен смисъл?

Затова Умберто Еко успокоява терена като въвежда своята граница на интерпретацията. Няма как да ви кажа, че книгата „Кратка история на келтите” на Питър Бересфорд Елис е книга за готварство. Това би излязло от приемливата граница на интерпретацията и издържаната логика на здравия разум. Не това не е книга за готварство. Мога обаче да предложа съждения, които са в границите на интерпретацията като например:

Това не е просто книга за келтите, но е книга която отразява културата на централно –европейското поселение след края на античността. –приблизително вярно.

Това е книга, която дава идея за състоянието на религиозните вярвания на келтите. –относително вярно.

Това е книга, която разказва основно за митовете на келтите. – също е вярно.

Умберто Еко ни дава възможност да избегнем напрежението образувано от думите на Пол Валери, защото ако кой да е текст няма свой собствен смисъл става много страшно. Тогава имаме безкраен брой от потенциали, които в свободно състояние биха могли да причинят щети. Тогава прочита на стихотворението написано в духа на символизма може да получи допустим алтернативен прочит, но само в границите на интерпретацията, която текста подава. Тоест не бихме могли да кажем, че това е рецепта за пудинг. Но тук моят приятел, преподавател по литература, сигурно ще се заинати и ще каже, че границата на интерпретацията се определя и от това, че стихотворението е написано в духа на символизма. И така ще се наложи да се върнем към фразата – Кой въобще се интересува от това какво е искал да каже автора и да си припомним направо митологизираната двойка на Вазов по литература.

Но има и още една страна на въпроса. Ако аз, съвсем условно, пиша за река Дунав и си мисля за нея – колко е голяма, колко е пълноводна, колко е внушителна и красива. Как щастлива дружина подпийнали приятели, трима на брой, искат да я преплуват. В моето съзнание изникват неща, които й придават един величиствено красив и закчлив характер. Това е така наречената асоциативна схема по Умберто Еко. Моята асоциативна схема е положителна и е свързана с думите „sans changement” и гласа на Тодор Колев или на Шкумбата. Какво се случва когато една моя възрастна позната чете този текст толкова положителен и дори изпълнен с шега. „Хитлер – казва тя – ги беше натоварил на шлепове и ние тичахме покрай реката успоредно на шлеповете. А те плачеха милите...”

Какви шлепове, кои плачеха? – възкликвам аз докато се осъзная, защото точно толкова е далеч Хитлер от разказа.

„Евреите – казва тя – караше ги навътре в морето да ги дави.”

Какво пиша аз, какво чете тя? Тя вижда дунава, широка и пълноводна. Трудно е да я преплуваш. Особено когато са насочили към тебе автомат и скоро ще умреш. Още нещо вижда тя – себе си как тича по брега боса, защото няма пари за обувки, и гледа хората наредени прави на шлеповете с по една чантичка в ръка. Плачат. – колко много детайли получавам насреща! Вижда реката – мътна, черна... Вижда хората наоколо по брега и те плачат, вайкат се и се държат през устите с кални черни пръсти. Бедност, мизерия, глад. Съдрани дрехи, спиш на чердже някъде. С една дума: Война! – отсича тя. – Война.

Има ли значение какво е искал да каже автора, когато вътрешният глас е толкова силен и е натрупал толкова различен опит. А обикновено вътрешният глас бая бърбори. Всичко зависи колко са развити асоциативните схеми. В каква посока са развити. Тъкмо поради персоналните асоциативни схеми получаваме различни прочити. За мен Дунава е едно, а за нея съвсем друго. За някой еколог или пазител на природата Дунава е място, обитавано от ценен и рядък вид патици, които трябва да бъдат пазени от бракониери. За митничарите е граница, а за келтите е реката на върховната им богиня Дунау или самата богиня Дунау.

Всички те ще виждат някакво различно преплуване, а някои ще си представят Марица просто защото нямат някакви специални чувства към самата Дунава а и не са я виждали. Смисълът на текста е неприлично плаващ и още по-неприлично ничий. Писал, писал пък накрая друг написал какво си искал да напишеш. Та така и с това стихотворение и моят приятел – какво е искал да каже в крайна сметка авторът? Всеки си знае сам за себе си. Защото официалната версия е като правилото. Съществува с потенциал да бъде нарушено.

No comments:

Най-четени материали