Интервю с Антон Фотев - Хората все повече ще желаят да надникнат в утрешния ден

Прочетох вдъхновяващ ваш разказ „Цветовете на душата“ и много ми се иска да ни разкажете повече за неговото написване. Кое го вдъхнови – личен опит или беше плод на въображението?
Видях в интернет картина, нарисувана в наситено зелени цветове. Дори не помня вече ясно композицията на нея. Погледнах я... и следващите три часа от живота ми се губят. Осъзнах се, когато разказът беше написан. Заб: Това не отменя правилото за 1:10. Идеята е, че за всеки час писане в транс трябва да следва десет часа прецизна редакция. Съотношението пада драстично при редактирането на големи текстове. Но малкият текст е като бижу – всяка частица от него трябва да е перфектна. Колкото до втората част на въпроса ви – за мен правилният отоговр е „и двете“. Писателят е като албатроса – състои се от житейски бури и криле.

Представянето на душата през призмата на цветовете и светоусещането дарява читателя с много висока естетическа наслада. Въпреки, че разказът е от сюжетна гледна точка тъжен, той е изумително и положителен. Какъв отпечатък бихте искали да остави в читателите?
Това е двойно странен въпрос. Първо, че го задавате на Антон Фотев, а може да ви отговори само Черно Слънце. Все едно да искате от ежедневното съзнание на един нестинар да ви обясни транса си, по време на който ходи по живи въглени и не се изгаря. Второ, след написването си текстовете се отделят от автора си. Те имат този смисъл, който той е успял да остави в тях – нито повече, нито по-малко. При това съвпадението между намерение и краен резултат е по-скоро изключение, отколкото правило. Например вижте Дон Кихот на Сервантес.

Какви книги чете съвременият читател и има ли място и време за дълбока литература?
Всякакви. Съвременният човек, поне българина, всъщност чете доста. Не знам доколко е уместно и законно да посочвам сайтове като на Моята Библиотека и дали това няма да се счете за реклама. Но там има страшно много книги и имам личното усещане, че посещенията на този и подобни сайтове са приятно много.

Колкото до въпроса дали съвременният човек има време за дълбока литература? Горчивата истина е, че съвременният човек губи много време в забавления: игри, филми, чат-платформи, инстаграм и прочие „времегубалки“. Така че въпросът не е във времето, а в енергията. Съвременният човек няма вътрешната сила, нужна за гледането дори на малко по-тежки филми като „Списъкът на Шиндлер“ или „Съдбата на човека“ по едноименната повест на Шолохов. Съвременният човек намира филмите на Фелини и Сергей Бондарчук за тежки, бавни, претоварващи... а Вие питате дали чете литературата, която стои зад филмите на тези велики режисьори. А вече защо хората нямат нужната концентрация на вниманието и способност да четат книги като „Тютюн“ или “Балада за Георг Хених” – това е тема на много дълъг разговор.

От гледна точка на модерността какво е мястото на писателя в културата и изкуствата? Има ли в по-общ план силата да въздейства с думите си?
А какво значи модерност? Питам, защото според Алпатов изкуството периодично минава през периоди, в които Съдържанието отстъпва пред търсенията на Формата. Обикновено се случва в епохите, в които въпросното Съдържание е мъртво като принципи, идеология и светоглед. Проблемът е, че Форма без Съдържание е нищо. Разни хора опаковат сгради или забождат ароматни свещи в... ъъ, разбирате ме добре. Но това не е точно... изкуство.

Живеем в много комплициран свят, който е белязан от тежка футурология. Вие сте автор на фантастичен роман. Какво ви провокира да го напишете?

Тук поставяте три твърдения-въпроси. Така, на първия ви въпрос други хора са отговорили и то с цял сериал: „Черното огледало“. Моите пет стотинки по темата са, че светът ни тепърва ще става все по-сложен и комплициран. Съответно хората все повече ще желаят да надникнат в утрешния ден и ще търсят отговорите във футуристични сериали и книги. Тук е мястото да споменем книги като „451 по Фаренхайт“, „1984“, „Прекрасният нов Свят“, „Завръщане от звездите“ и още десетки добри фантастики.
А това всъщност отговаря и на следващите два под-въпроса. Прописах заради писатели като Андерсен, Светослав Минков, Мелконян, Вежинов, Бредбъри, Урсула ле Гуин, Зелазни и прочие. Докато връстниците ми ходеха по купони, тренирах бокс и бойни изкуства и четях фантастика. Направо я изяждах с кориците.

Във фантастиката днес има много посоки и тематични линии на авторови търсения. Коя ви е най-любопитна?
Трансхуманизма. Ще успеем ли да станем свръхсъщества, запазвайки човешкото в себе си? Заб: Темата за трансхуманизма всъщност е много деликатна и пълна с подводни камъни. Нека оставим подробното разглеждане на тази тема за друг, може би отделен разговор.

Работите ли над следващ роман?
Наскоро завърших третия роман за света, в който се развива „Разторг“ като действие. Но открих, че не е нужно да бързам с издаването. Всъщност... дори се изкушавам да си пожелая от вселената Разторг да не беше отпечатан. За да мога да го редактрим и шлифовам до пределно възможното.

Да поговорим за бъдещето на книгите като цяло. Душевността, особено през призмата на високата духовност, може ли да бъде имитирана от изкуствения интелект?
Всъщност питате дали изкуственият интелект ще може да пише висококачествени книги или поне да ги имитира като краен продукт. Сега, когато това стане, ще е време да си направим място в природонаучните музеи с табелки: „Виждате представители на предходната форма на интелект, която е била на химическа основа“. И не, не се шегувам. Ако изкуственият интелект проумее нашите импулси и драми до степен, която му позволява да напише без плагиатстване разказ като „Цветовете на душата“... значи епохата на човека ще е към своя край. А ако успее да напише въпросният разказ чрез... критически анализ и синтез на литературата ни, да проумее чрез чист разум що е болка, отчаяние и надежда... е, значи човека най-сетне ще е създал своя бог. И този бог или ще ни унищожи, или ще ни превърне в разглезени деца. Тоест епохата на човека ще приключи и в този случай.

По какъв начин ще повлия технологичния свят на книгите и разказвачите на истории?
Отхвърлям въпроса Ви. Той предполага, че технологичното ниво на развитие на една култура и нейното изкуство са неща отделни и пресичащи се само в определени моменти и положения. В действителност връзката е всеобхватна – ние сме деца на епохата си и тя е технологична. Четем, каквото четем, с тези наши умове, които са привикнали да използват сложни устройства в работата и забавленията си. 

Давам пример: Представете си, че дадете „Гордост и предразсъдъци“ на читател от прединдустриалната ера. Смятате ли че главният герой от Ад (Божествена комедия) на Данте Алигиери ще разбере социалните драми на висшето общество в предвикторианска Англия? А сега добавете двеста години и си представете какво ще разбере този читател, живеещ в ранния четиринадесети век, от вашия разказ „Добре информиран“. Отговорът е нищо. Великолепният, хаплив хумор в разкава Ви ще му е недостъпен, защото между него и Вас има седемстотин години технологично развитие и последното е усложнило всичко останало. Култура, политика, социални връзки, манталитет, съзнание. Всичко.

Изкуството няма граници и затова имаме традициите. В пресечните точки между изкуството и традициите се раждат уникални прочити. Има ли тема, която ти е особено интересна по отношение на тази дуалност.
Изкуството има граници – и като Съдържание и като търсения на Формата. Просто заради разни нехранимайковци, които пишат симфонии на шест години ни се струва, че граници няма. Изкуството има граници и това е известно на всеки, който е опитвал да балансира между чувственост и възвишеност на емоциите в еротична сцена. Защото – пишеш си ти за за борещи се за власт касапи и изведнъж – готина мацка се влюбва в единия психопат и се опитва да го очовечи с любовта си. Или пък трябва да опишеш срещата на човешкото с нечовешкото – хайде, повтори „Соларис“, „Тежестта на скафандъра“ или „Фиаско“. Може, но е за всеки. Отвъд... границите на обикновения талант е.

Можем ли да говорим, че във фантастичната литература вече има някакви утвърдени традиции?

Това ме разсмя. Някои твърдят, че цялият жанр на фентъзито е фен-фикшън по Толкин, Урсула ле Гуин и Роджър Зелазни.
Шегата на страни, въпросът не е за интервю, а за цял отделен разговор. Специално за разграничението на фантастика от фентъзи и за влиянието на Толкин имам две лекции, които са качени на страницата на клуба ни. Мисля, че са по два часа всяка. Всъщност са три лекции, третата е за Франк Хърбърт и Дюна.

Един дълбок и интересн въпрос, който идва от футуристичните концепции – в матричен свят ли живеем?

Ох. Този разговор съм го водил... с нихилисти. Според тях живеем в симулация и тя дори вече е приключила. А нашето усещане за протяжност, тоест за в момента протичащо време... било изрично въведен параметър от създателя на симулацията. Сега, парирам тези глупости с т.н. обърнат силен антропен принцип. Той гласи, че не вселената съществува за човеците, а човеците съществуват заради Вселената. Момент, да се самоцитирам: „Може би силният антропен принцип е грешен не заради правилността на слабия антропен принцип. Ами ако силният антропен принцип е верен, само че сме го схванали наобратно? Може би един човек се ражда, расте, чете поезия и химия, научава се да различава прекрасното от грозното и посредственото от великото.... ...за да вдигне очи в някоя звездна нощ и зърне точицата светлина от далечна свръхнова. П.П. Може би съществуваме, за да оценим безкрайната красотата на Сътворението.“