Речта като част от една синкретична лингвистична система в киното

Всъщност този въпрос ние вече частично засегнахме, но ще споменем няколко направления и разработки в тази посока. Като начало нека вземем ежедневното общуване. Когато вляза в магазина и кажа на продавачката, че искам едно кило захар това не би означавало нищо за нея ако не стоеше конвенцията на контекста, а именно, че се намирам в магазин, където се заплаща за нещата, които желаем да притежаваме. Жената зад щанда разбира хвърчащата фраза ”искам едно кило захар” правилно, защото знае, че аз зная, че трябва да платя. Ако ние двете не знаехме конвенцията на средата и за пръв път в историята на човечеството щеше да се осъществи продажба, трябваше да кажа „Искам да взема срещу пари едно кило захар”. Контекста ни помага д асе разберем с по-малко думи. Тогава всичко е ясно заявено още с поставянето на условието. Но зад този елементарен пример се крият много неща. Ако в момента на казването аз подам своите пари всякакво съмнение от страна на продавачката относно моите желания и намерения се изпаряват и тя благодарение на гледката на парите получава второ потвърждение на това, което си мисли, а именно, че ще направим размяна на пари за захар. Парите се включват като втори лингвистичен план в моето изказване и то става синкретично.

Какво се случва ако аз поискам 10 килограма захар и извадя пари. Тогава до продавачката стига допълнителна информация – вероятно ще правя сладко. Което тя заключава въз основа на своят опит като търговец на захар, който е продавал и преди големи количества захар и хората са споделяли, че им е необходима за сладко. Тя изхожда и от опита си като домакиня, която обича да прави сладко от смокини. Тогава самата захар се натоварва с допълнителен смисъл, който преди това е бил сравнително неопределен. Един килограм мога да използвам за да си подсладя кафето, мога да направя кекс или курабийки, мога да пресипя в една чаша половината и да върна на съседката предходна услуга. Може да се окаже, че пия кафето без захар или, че въобще не става въпрос за кафе, защото пия само чай. Но когато искам 10 килограма захар – това вече става доста по-конкретно и условността се потвърждава с ответната реакция – „Сладко ли ще правите?”. Захарта в различните й количества напомня за различни употреби и е възможно да функционира като индекс (Пърс) в хода на общуването. Тогава този индекс добавя допълнителна знакова система към общуването и то вече става многопланово синкретично – речта, жеста с парите и количеството захар. Те функционират заедно за да се постигне определена цел.

            В ежедневното общуване ние ползваме  най-разнообразни знакови системи – раздробяването може да бъде безкрайно. Детето, което прави истерия пред сладкарницата като крещи, рита, пада и се зачервява използва синкретична речева система която е достатъчно красноречива. Говора е там, но не е единственият канал за предаване на съобщението. В този смисъл Бихейвиоризма е много интересен и може да бъде безкрайно полезен в писането на речта. Да спестиш в думите онова, което ще се изиграе – това е истинско майсторство. Да кажеш само онова, което не може да се предаде с езика на тялото или да съчетаеш двете по съвършен начин – това е предизвикателство пред всеки драматург.

Започнахме от елементарните примери, защото когато зоговорим за синкретичната лингвистична система на кинематографичния продукт нещата значително се усложняват. Реч, звуков фон, картина, актьори (които може да са известни и да са натоварени със всички роли, които са изиграли), сценография, среда (показват ни се известни сгради, които имат собствена история), грим, облекло, инструментариум (вещите, които персонажите притежават и с които боравят – Джеймс Бонд кара Остин Мартин, Уает Ърп носи двуцевка), гледните точки на камерата може да препращат към познати модели на снимане от известни режисьори – всичко това участва успоредно в предаването на съобщението. 

из докторантура на Хелиана Стоичкова
"Моделиране на Уникалността - Функции на речта в изглаждането на атрактивни персонажи в българската сценаристика"