„Български психар”

Лесно би било в случай че изрека „Този роман е Cool”,но това би било опростено. Истината е че романа освен, че забавлява посредством хумор и story също така дълбоко въздейства, засягайки колективния опит на обществото.

Събитийностите на скоро (не)отминалото време макар да са претърпели много интерпретационни преси са ярки, пластовете се отразяват взаимно в опустошението на реалността. Случващото се в „Български психар” е позиционирано в пределно ясна времева рамка. Но вътре в този времеви отрязък няма време. Случващото се е съпроводено от безвремие. Практически хронологията на събитията е извън времето. А не е ли това усещане една от болезнено различимите характеристики на тъй наречения преход.

Авторът Андрей Велков е превърнал гнева си в думи. Романа илюстрира в трагикомична форма дълбоките ни страхове че сме стигнали дъното, (не)предизвикано от нашата българска обърканост.

Сун Дзъ в „Изкуство на войната” казва: „Да повдигнеш прашинка не е знак на голяма сила; да видиш слънцето и луната, не е знак на остро зрение; да чуваш трясъците на гръмотевицата не е знак за тънък слух.” В този ред на мисли познаването на процесите в обществото, не е знак за разбирането им. За да проумеем своя си свят в момент в който непряката демокрация не сработва, когато глобализма узурпира последните остатъци доброта от обществените взаимоотношения е нужно нещо повече.............

.....................

Всички сме изиграни.