Интервю с Росен Димитров - Опитимистът в мен вярва в бъдещето

Ти имаш издадени вече няколко книги. От къде се корени любовта ти към фантастиката и дискурса, в който пишеш напълно фантастичен ли е?

Фантастиката винаги ме е очаровала и омагьосвала! Със своите неограничени възможности тя ми дава възможност да бъда в други съзвездия, в други светове, в други времена, тя ме подтиква да развихря въображението си и да разчупя всякакви граници, да повярвам, че всичко е възможно. Но това, което най-много ми харесва във фантастиката, е че тя обединява в себе си всички останали жанрове – и приклюенския, и любовта и романтиката, и криминалето, историята и всичко останало. Точно това се опитвам и аз обединя в моите книги – хумор, любов, приключения, научна фантастика и фентъзи.

Как виждаш бъдещето на човечеството и до колко книгите ти отразяват истинската ти представа за него?

Естествено, в книгите ми се отразяват както моето виждане на реалността в момента, така и на очакванията ми и надеждите ми за бъдещето. Винаги съм бил една странна смесица от оптимист и реалист. Реалистът в мен би казал, че бъдещето на човечеството е мрачно и че е много вероятно алчността и егоизмът да продължават да властват (както през цялата история на човечеството) и да ни доведат до самоунищожение. Оптимистът в мен, обаче, вярва, че любовта към човека, природата и живота ще помогне на човечеството ще намери силата да преодолее себе си и да вложи енергията си не само в подобряване на технологиите, но и в подобряване на отношенията между хората. Иска ми се да вярвам, че колкото и да са всесилни алчността и егоизмът, любовта и жаждата за свобода и свободен избор ще надделеят и ще победят. Или може би това е само утопия?

В твоите книги движеща сила в действието за някои от персонажите е любовта – може ли любовта да промени пътя ни?

Да. Определено да. Сигурен съм, че „да“.  Вярвам в любовта и вярвам, че тя може да ни даде сили, които дори не сме подозирали, че имаме. Тя може да ни даде цел, да ни научи на търпение, компромиси и мъдрост. Ето едно мое стихче, посветено на търсенето на любовта:

Къде си ти, любов?

 

Приказно красива, топла и мечтана,

Кристално крехка или кована от стомана,

Ту страстна, пламенна, горяща,

Ту тиха, дълбоко спотаена, но кипяща,

Призрачна като мираж в пустиня,

Или олицетворение на някоя богиня,

Споделена, тайна, нередна, забранена,

С простреляни криле, смъртно наранена,

От пепелта възкръсваща, честна и невярна,

Възвишена и чиста, подла и коварна ...

Къде си ти, любов така желана,

Необяснима, палеща, понякога презряна,

Вдъхваща любов в сърцето,

Събуждаща в мъжа детето,

Пълнеща гърдите със сладостна отрова

Близка и далечна, но винаги готова

Да вземеш нова жертва в своята утроба ...

Виждам те във филми, приказки, легенди,

В сънищата мои – нощни или дневни,

Дъха ти чувствам, сякаш си до мене,

И пълзя към теб на лакти и колене,

Ръка протягам – не мога да те стигна,

За да те намеря планините бих повдигнал,

Бих пребродил цялата земя,

И преплувал бих реки, морета, езера

За да вдишам пак от твоето очарование,

Отново да ме грабне страстното желание

Звезди за теб от небосклона да сваля,

За тебе да живея и за тебе да умра!

Какво искаш да остане в съзнанието на читателя когато затвори твоя книга – усещане, потапяне в мироглед, начин на мислене или яркия сюжет?

Когато попадна на хубава книга, аз не я чета. „Чета“ в случая е много неточна дума. Хубавата книга е телепорт към един друг живот, който изживяваш от първата до последната страница.  Смееш се заедно с героите, плачеш заедно с тях, страхуваш се заедно с тях и изживяваш техните надежди. Искрено се надявам читателите на моите книги да ги изживяват, а не да ги четат. Ако това се получи – тогава в съзнанието им ще са останали моите усещания, моят мироглед и моите чувства.

Как виждаш бъдещето на книгите въобще?

От двадесет години живея в Германия и бях загубил представа за реалността тук. Не искам да бъда песимист, но се сблъсках с неприятната реалност на духовна западналост. Оказа се, че не само все по-малко хора четат книги, но и все повече младежи намират четенето на книги за загуба на време и дори се гордеят с това, че не четат. За моя радост, четящите все още не са в книгата на изчезващите видове, но ако четенето и книгите не се превърнат в приоритет на националната ни политика, това скоро може и да се получи.

Кои са книгите, които са оставили най-ярка следа в съзнанието ти през годините?

Всъщност всяка една хубава книга оставя ярка следа в съзнанието ми, независимо дали е автобиографията на Рей Чарлз, хуморът на Чудомир, стихосбирката на Петя Дубарова или невероятно забавната фантастика на Кир Буличов. Все пак точно изброените току-що, както и книгата „Трудно е да бъдеш бог“ на Аркадий и Борис Стругацки са именно тези, които изплуват в съзнанието ми веднага, когато стане върпос за книги. 

Как изглежда мечтаната библиотека?

Огромна! Една цяла стена с автобиографии на исторически личности, още една с исторически романи, поне една с фантастика и фентъзи, още една за позия и много, много място за научни списания!

Докосва ли се фантастичния сюжет в твоите книги до миналото и тайните познания за стария свят?

Да, макар и все още бегло. В книгите ми важна роля заемат митологията и някои легенди. И макар, че наричам книгите си „трилогия“ и изглежда, че третата книга слага край на историята, всъщност съм оставил няколко вратички, които чакат да бъдат отворени в продължение на трилогията. А там миналото и тайните познания за стария свят ще заемат много повече място и ще бъдат в основата на сюжета.

От къде идваме и къде отиваме – колко е здрава тази връзка?

Ние, българите, идваме от едно велико минало, осеяно с възходи и падения и непрекъсната борба за свобода. Това минало ни е белязало с ярко самосъзнание и неукротим дух. Може и в момента да изглежда, че народът ни и борбеният му дух са в тежък зимен сън, но аз твърдо вярвам, че този зимен сън рано или късно ще свърши и бъдещето ни ще бъде не по-малко велико и светло от миналото ни. 

Всеки от нас вижда света по някакъв специфичен начин. Какво е за теб света в момента?

Светът, такъв, какъвто го виждам аз в момента, е абсолютен хаос. Всеки дърпа чергата към себе си, без да помисли за общата картинка, няма единен водач или поне концепция, стратегия за развитие на цялостната картина. Светът се движи от постоянно променящи се величини и изглежда, че няма никакъв шанс за разумен баланс както между отделните страни и народи, така и между човечеството и природата. И все пак опитимистът в мен отново вярва, хаосът може да роди истината и да начертае надежден път в тъмнината. Вярвам го и се надявам с цялото си сърце!

Интервюто взе Хелиана Стоичкова