Може би това ще е първата ви мисъл, когато започнете да четете книгата. Матиас Десмет прави безпощаден анализ на абсурдния характер на много от решенията и действията, които се прилагаха в по-голямата част от света по време на пандемията. Само че книгата не е изобличителен трактат за погрешните и вредни за обществото мерки, с които властите се опитваха да се справят с пандемията. Става дума за много по-дълбок, фундаментален проблем.
Кризата с Ковид-19 е просто последният ярък и тревожен симптом на друга, по-коварна и сякаш невидима болест, която разяжда човечеството от дълго време. Матиас Десмет, психоаналитик и психотерапевт, проследява това не докрай осъзнато страдание до самите му корени. А след това показва как развитието на болестта е довело човешката психика до състояние, което я прави опасно податлива на друг, много по-смъртоносен вирус – този на тоталитаризма. В днешното общество идеологията на абсолютния рационализъм се поддържа безпрекословно, с квазирелигиозна убеденост, а научните експерти и технократите са нейните първосвещеници. Какво се случи с живия порив към смело и непредубедено познание, който някога е отхвърлил догматичните ограничения на религиозния светоглед? Какво стана с основния принцип на младата тогава наука – да подлага всичко на съмнение и проверка?
С превръщането си в официална идеология рационалистичният светоглед се свързва с институциите и властта и започва да диктува новия „голям разказ“ на обществото. В този момент от дървото на познанието израства клон, който носи белезите на господстваща идеология: неспособност за самоанализ и самокритика, нагаждане на фактите към предварително зададените шаблони. Институционализираната наука гледа на реалността от строго материалистично-механистични позиции и не желае да има нищо общо с явления, които не се поддават на описание чрез този подход. Продължителното пренебрегване на тези явления подкопава устоите на самата ни психика и създава самотни, объркани, гневни хора, които (често несъзнателно) търсят отговор на вечните човешки въпроси и не го намират в мъртвата механистична вселена, функционираща без цел и посока. Тези хора – не зли и покварени, а уплашени и отчаяни – са потенциалните градивни елементи на тоталитарното общество.
"Да напиша книга за тоталитаризма – идеята ме споходи за първи път на 4 ноември 2017 г. Или по-скоро тогава се по яви за първи път в моя научен дневник – тетрадка, където за писвам всичко, което би могло да се окаже полезно за по-късна статия или книга.
По това време се намирах в една вила в Ардените, собстве ност на двама приятели. В ранните сутрешни часове, когато изгряващото слънце осветяваше горите наоколо, отворих днев ника си, за да запиша мисли, които се въртяха в главата ми през нощта. Може би заради тишината и спокойствието на заоби калящата ме природа бях по-чувствителен от обикновено, но в онова ноемврийско утро ме обзе осезаемото и остро усещане за нов тоталитаризъм, който беше посял семената си и беше втвърдил обществената тъкан.
Дори до 2017 г. не можехме вече да го отречем: хватката на държавния апарат върху частния живот на хората се затягаше с чудовищна бързина. Ерозираше правото на лична неприкос новеност (особено след събитията от 11 септември), алтерна тивните гласове се цензурираха и заглушаваха все по-усилено (особено в контекста на дебата за климатичните промени), все повече ставаха примерите за безцеремонни действия на силите за сигурност и други подобни случаи.
Държавните власти обаче не бяха единственият двигател на това развитие. Културата на „пробуждане“, която бързо доби очертания, и набиращото сила климатично движение дадоха тласък на призивите за нов, извънредно строг стил на управле ние, които идваха от страна на самото население. Терористите, климатичните промени, хетеросексуалните мъже и по-късно вирусите се разглеждаха като твърде голяма опасност, за да подхождаме към тях със старомодни средства. Технологичното „издирване и проследяване“ на човешките маси ставаше все по приемливо и се смяташе дори за необходимо."
No comments:
Post a Comment