Интервю с Кънчо Кожухаров - Който пише, е войн

Вие сте писател с многобройни издадени книги и публикувани статии и разкази. Във вашата кариера до момента има редица прелюбопитни заглавия, които провокират читателя. Нека започнем от фантастиката. Защо фантастиката стана част от вашия литературен свят и кое е по-силно – интерпретирането на битието или раждането на нови идеи?

За мен фантастиката, кримито, реализмът и така нататък са инструменти, които ми дават възможност да развия моите идеи, без да пиша отвратително дебели книги. Подбирам ги така, че да се възползвам в най-голяма степен от вече утвърдените негласни договори между писатели и читатели за това какво е допустимо и какво може да се очаква от даден жанр.

Когато идеята го изисква, не се колебая да смеся различни жанрове. В разказа „Резониращи светове“ например първата история е в стил фентъзи, втората е твърда фантастика, а третата е реалистична с леко намигане към шпионската литература. В сюжетно отношение „Последният лов на Кана“, първият ми роман, е историческо криминале, а в жанрово – психологически епос – стига, разбира се, критиците да преглътнат подобно определение. На всичко отгоре заради включената възстановка на вярванията на прабългарите романът получи наградата на феновете за най-добра фантастична книга за 2003 година.

А колкото до новите идеи и тълкуването на битието не съм склонен да се откажа от едното заради другото. Последната ми книга – „Империята на пошлостта“ дава многостранна картина на феномена Московия-Руска империя-СССР-Руска федерация и анализира неговото развитие и трансформации, тоест тя интерпретира битието му. Ала за да мога да го разгледам в неговата цялост, се наложи да насложа един върху друг пет различни аналитични подхода, за три от които мога да претендирам за авторство, тоест идеите за тях са съвсем нови.

Коя от вашите книги отправи най-голяма провокация към вас като писател? По отношение на сюжета, по отношение на посланията и цялостното построяване на наратива.

Предизвикателствата не идват от книгите, предизвикателствата си ги задаваш сам. Ако не се опиташ всеки път да направиш нещо, което никога по-рано не си правил, има опасност от творец да се превърнеш в занаятчия. Затова се старая във всичко, което пиша, да има нещо ново – идея, разказвачески похват, различен анализ, смесване на жанрове.

Така например наративът в „Последният лов на Кана“ е дело на трима различни разказвачи, което дава огромни възможности що се отнася до контролирането на ритъма и темпото и мигновените, но плавни преходи от една тема към друга.

„Факторът на добротата“ е едновременно фантастичен роман, построен върху идеята за пътуване във времето, и любовна история. В другите такива романи историята започва от нашето време и завършва в непредвидимо за нас бъдеще, а във „Факторът...“ тя започва от едно чуждо за нас минало и завършва в нашето настояще. И за да е по-интересно, разработих идеята, че Времето реагира като живо същество на всеки преход и не позволява повторно завръщане в един и същ момент.

„Тракийският капан“ е съвременен шпионски куест с препратки към историята за Орфей. Историята се върти около допускането, че музиката на великия музикант би могла да бъде използвана като психологическо оръжие.

А „Жив до поискване“ не влиза в никакво жанрово определение. Това е пано от 108 текста – спомени, разкази, анализи, афоризми, стихотворения, приказки. Всички те се преплитат и допълват един друг така, че се наложи да измисля нов термин за този вид литературно произведение.

Литературата е място, където писателите излагат своите наблюдения над света и така мирогледът се просмуква през „гласа на автора“. Можем ли да кажем, че това е поле за обмяна на идеи, за конструктивен диалог и с читателите и с останалите писатели?

Да, но тъй като читателите и другите писатели по определение влизат в цялостната картина с огромно закъснение, докато пишеш книгата, можеш да разговаряш единствено със своите герои. Трябва да се вслушваш в това, което ти говорят и в никакъв случай да не ги превръщаш в рупори на своите идеи. Ако си задал правилно техните характери, героите и сами ще стигнат до тях

Светът има доста сложна конструкция и особено днес, когато някои неща се развиват особено динамично. Можем ли да кажем, че това е благодатна почва за писателите и тяхната интелектуална сила?

Няма как с романи да реагираш на динамиката на събитията – големите форми са подходящи за принципни, кардинални неща. Ако иска да влияе на мига, човек трябва да използва по-къси и по-агресивни форми – интервюта, експресни анализи. Аз извадих късмет, защото колеги от телевизия „Видимо и невидимо“ ме поканиха за водещ на седмичното предаване „Изопачената история“ и сега мога да реагирам доста бързо на това, което се случва.

Вие сте носител на много награди. Едва ли това ви ласкае толкова колкото прочита, който всеки един читател може да ви даде. Има ли случай, в който читател ви е изненадал с интерпретацията си на ваш текст?

Наградите ми съвсем не са много, а и отношението ми към тях е двойствено – хем ми е приятно, хем не им се радвам особено. Виж, реакцията на читателите може да е много възнаграждаваща.

Мой приятел сподели, че главният герой във „Факторът...“ е най-свободният човек, за когото е чел. Бях много радостен, защото никой друг не отбеляза, че освен всичко друго това е роман за свободата.

След като прочете „Последният лов...“ осемгодишният син на моя позната, заяви, че иска да оставя следа – намек за един пасаж от книгата: „Който пише, е войн: туй най-добре се вижда в латинския език. Пиша (scribere) означава оставям следа с остър предмет – все едно с меч. Оттам идва и нашата дума скръб – по онези, връз чиито тела мечът е оставил кървавата си диря.“

В предишни периоди вие сте бил ангажиран с темата за референдумите. На дневен ред ли е тя все още за вас и какво бихте казали днес по този въпрос?

Предполагам, че имате предвид предаването „Телевизионен референдум“ по Канал 1, което беше спряно, защото според тогавашните шефове на телевизията било много критично към властта. Мисля, че поне засега референдумите са инструмент, който е подходящ за по-зрели общества от нашето.

Сред книгите ви има няколко заглавия, които са свързани с анализ на корупцията. Това, което един читател би бил любопитен да научи, е как писателят отделя от творческото си време, за да създаде социално отговорен текст.

Моят опит показва, че ако искаш незабавно да кажеш нещо, което смяташ, че е особено важно за обществото, няма друг начин, освен да зарежеш творческите си планове за година-две. Така стана с двата тома на „ Кой какъв е в българската корупция“ – платих за социалната си ангажираност с неосъществяването си като творец. Можеш само да се надяваш, че написаното ще се хареса на Онзи отгоре и той ще ти отпусне допълнително време, за да напишеш книгите, на които държиш.

Има ли бъдеще за нашата мила родина и можем ли да кажем, че през културата някакви слоеве и стойности са съхранени? Като цяло от гледна точка на анализатора какво ви се иска да посочите като най-ярката черта на последните 30 години?

Опасявам се, че най-ярка е най-неприятната черта: упадъкът на морала и добродетелите на обществото. За съжаление преобладаващото мнозинство от писателите днес не престават да хленчат за вечната дружба със СССР и уж прекрасното социалистическо общество. Това хвърля петно върху усилията и таланта на малцината стойностни творци.

Битието има изменчив характер. То понякога се държи като непослушно дете готово да направи беля само защото така му харесва. В какъв сюжет живеем текущо днес?

Мисля, че България изживява бавна и много тягостна раздяла с фалшифицираното си минало.

Вашето творчество е значително и многопосочно. Кажете откъде се зароди интересът да вплетете исторически фрагменти в книгите си и до каква степен те са фрагменти и до каква са значително застъпени?

Аз съм инженер и зная, че не може да се прави екстраполация само по една точка. Не можем да прогнозираме бъдещето си, ако изхождаме единствено от настоящето. Нужна ни е поне още една времева точка и тя се намира в миналото.

Друг е въпросът, че всяка по-значителна промяна – техническа, социална, манталитетна – води след себе си непрогнозируеми последици. Във „Факторът на добротата“ се постарах да защитя тази максима в лесен за възприемане вид – там незначителни на пръв поглед действия водят до кардинални промени, като някои от тях са напълно противоположни на замислените.

Обемът на историческите фрагменти се определя от тематиката. Заради Орфей в „Тракийският капан“ има много страници, които са посветени на културните и религиозните кражби на древните гърци.

За да не затлачвам действието с излишни обяснения, към „Последният лов на Кана“ направих малък енциклопедичен речник. Във второто и третото издание на романа добавих и две исторически студии, защото за нашата история през VII е писано твърде малко и то най-вече от хронистите на тогавашния ни враг – Източната римска империя, наречена по-късно Византия.

Има ли сюжети, които във вашето съзнание продължават да живеят и спокойно бихте могли да напишете продължение, което ще е още по-сочно и зряло?

Писал съм повечето неща така, че да мога евентуално да продължа историята нататък. Проблемът е, че имам твърде много нови сюжети, за да се връщам към старите. Но има и една група от донейде написани, но неиздадени истории – комикси, пиеси, които заслужават да получат шанс да оживеят. От време на време някоя от тях изскача в ума ми и започва да се бори за правото си на живот с новодошлите. Хем ми е интересно, хем ми е тъжно, защото зная, че не ще имам време да завърша всички.

Кое е водещо според вас за един писател – да открие реална аудитория, която да харесва книгите му или да напише това, което мисли и чувства, без да се интересува дали в този отрязък от време има аудитория за книгите му?

Зависи от ориентацията на писателя. Ако е пазарно ориентиран и е открил, че много читатели се интересуват от конкретно негово произведение, ще се постарае да експлоатира успеха си с цял цикъл със същите герои. Ако е самомнителен или графоман, ще реши, че пише за бъдещите поколения, защото съвременниците му – тези проклети глупаци! – не са дораснали до неговото равнище.

Водещи при мен са две неща: свободата да играя със словото и нуждата да кажа нещо значимо на читателите. Писането ме забавлява и ми носи радост, но съзнанието, че трябва непременно да се опитам да променя нещата, е в състояние да ме накара да отложа временно и най-интересната тема.

Реалната аудитория не може да бъде проблем. В книгата "Мечтата на тигъра", която излезе през тази година, има такъв афоризъм: „Ако достатъчно дълго време пишеш като бог, ще се намерят и обожатели.“

До каква степен вашата работа като преводач на толкова известни световни писатели ви повлия в личните ви текстове? И кои от тях ви бе особено приятно да превеждате?

Повечето световно известни автори, чиито книги съм превеждал, не са точно писатели, а учени – нобелистът Леон Ледерман, физикът Брайън Грийн, психоаналитикът Роло Мей, неврологът Оливър Сакс, военният стратег Сун Дзъ. От световно известни писатели като Чосър, Шекспир, Байрон, Браунинг, Толкин съм превеждал отделни стихотворения или стихове и къси разкази. И от едните, и от другите съм научил много.

Има ли мечта за текст, който още не е станала реалност?

Когато много ми се прииска да напиша нещо, аз не се размечтавам, а хващам химикалката и казвам на останалите мераклии да се появят на бял свят: „Малко търпение, милички, надявам се, че скоро ще мога да посветя време и на вас.“

Какво ще пожелаете на съвсем младите хора, които още не са оформили напълно своите литературни вкусове?

Да четат! Много и най-различни неща. Повечето хора мислят с думи, а речниковият фонд на човека се увеличава главно с четене. С колкото повече думи и термини можеш да боравиш, толкова по-интересни и стойностни мисли ще бъдеш в състояние да родиш. А това определя и мястото ти в обществото.