За човекът отвъд текста - авторство

Четете скучен учебник по биология, ако е възможно учебник по биология да бъде скучен, разбира се. Когато сте млад се сещате за автора само ако предизвика вашето неудобрение. Учебниците са безименни, тотално анонимни и въпреки, че в началото им са изписани имената на редакторския колектив това обикновено не означава нищо. За сметка на това в часа по литература ви се казва, че днес не просто ще учите "Под игото" - някакъв роман, който бил важен или интересен, но на вас ви казват, че днес вие ще четете "Под игото" на Вазов. Двете съдържателни единици са неразделно свързани и във вашето съзнание започва да се оформя мисълта, че има авторски и не до там авторски текстове. Наистина никой не го интересува кой е написал учебника по литература, въпреки, че и той е доста съдържателно четиво.

Така на едно авторство се държи, но на друго не. Така едни автори придобиват престиж и стойност, други не. Най-ценните книги в моята библиотека са учебниците и теоретичните разработки в разнообразни области. Имена, за които средностатистическият човек дори не е чувал. Но има и други ценни книги.

Веднъж ходих за подпис при мой преподавател до дома му и той ме покани да вляза. Целите стени бяха в книги - книги от единия край до другия - усещането е като за пространство обсебено от книгите. Където и да погледнеш - все речници. Ако питате него сигурно ще ви каже - тук е събрано цялото познание, което ми е необходимо. Систематизирано е, подредено е от други специалисти и ми е предоставено за справка по всяко време на денонощието.

Едно взимане на подпис ме накара да разбера, че ако моят професор цени толкова много речниците значи най-вероятно са много ценни. А човекът зад текста толкова често остава безименен. Веднага мога да ви кажа кой стои зад "Отнесени от вихъра", зад "В очакване на Годо", зад "Аз роботът", но дали мога да си спомня кой стои зад "Речник на българската литература", "Речник на литературните термини" или някое друго ценно издание за което не се сещаме в момента? Защо робуваме на масовата постановка да чакаме да ни казват кое е значимо и кое не? Както някога беше - модерно е да се чете "Махалото на Фуко" и всеки се спуска да се прави на важен - повечето не могат да кажат за какво иде реч в книгата, но я четат, защото е модерно.

Сега се сетих и за филма "Теория на конспирацията", където Мел Гибсън забавно разсъждаваше - всички похитители на президенти имат по три имена. Има само един с две имена, но неговият опит за покушение е неуспешен. Когато успеят в покушението - ни казват и презимето им.