Сложността на материята изисква да помогнем на нашите читатели. Моля те помгни ни да разберем какво представляват дуализма и недуализма. Материята наистина е на пръв поглед доста сложна, но главно заради термините. Дуализмът във философията предполага, че реалността е разделена на две основни и най-вече отделни една от друга категории– например материя и дух или материя и енергия. В този ред на мисли в днешно време общоприетият модел е плурализмът, който гласи, че съществуват множество независими и отделни същности или принципи, които съставят света. Иначе казано това е идеята, че всичко е съставено от атоми или други частици и е отделно от всичко останало.
Недуализъм пък е диаметрално противоположната система, която твърди, че в крайна сметка съществува само една единствена и неделима/несъставна същност, а разделението е само илюзия. Основната идея е, че всичко е проявление на и в Абсолюта – безкрайното, безформено и всепроникващо съзнание.
Добър пример е сънят. Сънуваното ни аз, другите хора в съня, сградите, колите, животните и т.н. са просто проявление на ума, който сънува. В този контекст умът е недуалната същност, а всичко останало е илюзорното ѝ проявление, което изглежда като плурализъм.
Вярваме, че във философията има много храна както за ума така и за душите на хората. Ако можем да наречем темата „конструкт“ то какво ще открием в него? “Kонструкт“ във философията може да се разбере като начин, по който си подреждаме мислите и разбиранията за света. Система от концепции. Този конструкт ни помага да мислим за въпроси като какво е реалността, как я познаваме, какво е истина, справедливост и морал.
Но в основата и изграждането му е логиката, която ни дава средствата да мислим ясно и подредено. В крайна сметка трябва да си отговорим на най-важните въпроси като „Кой съм аз?“, „Защо съм тук?“ и „Каква е моята роля в света?“.
На какво се обляга освната концепция в книгата? Като източници – на Ведите – древните книги на Хиндуизма.
Но най-вече на чисто практическото ни изживяване от първо лице във всеки миг.
Разбирайки някои прости истини, които сме приели на готово и за които не мислим често, даже никога, ние можем сами да напишем дори и Ведите. Или ако не тях, то поне тази книга.
Кое е най- яркото разбиране за „абсолюта“ и по какво се отличава от масовото схващане у хората?
Повечето хора разбират Абсолюта като сбора от всичко в света – от всички предмети, енергия, тъмна материя и т.н. Но идеята за Абсолюта има още една също толкова важна характеристика – това, че той не е фрагментиран, не е съставна същност. Както една бучка захар откъдето и да я погледнеш, все е захар, така и Абсолюта е едно неделимо цяло. А фрагментите, отделните части са само на привидно ниво. Нещо като примера със съня – всички елементи на съня са различни и отделни един от друг фрагменти, но умът, който представлява реалността на съня, е неделим спрямо тях.
Постижим ли е абсолюта за съвремения човек?
Абсолютът е. И тук слагам точка. Не можеш да постигнеш нещо по-различно от себе си. Можеш обаче да осъзнаеш, че ти така или иначе вече си Абсолюта и не можеш да бъдеш нещо друго. Можеш само да се залъгваш поради невежество, че си отделна малка същност в огромната необятна вселена. Да вземем отново съня – да кажем, че сънуваме, че сме друг човек или животно. Умът продължава да е все същият ум, но сънуваното аз е отделен човек или животно в реалност, в която има още много други хора, предмети и т.н. Може ли това сънувано аз да „постигне“ ума? Не. Неговата същност, както и същността на всичко в този сън и самия сън така или иначе е умът. Аналогично същността на човека и на всичко е Абсолютът.
Как трябва да разбираме „виждащия“ и „вижданото“?
В древния трактат, който ползвам, са решили да заложат на най-лесното за разбиране сетиво – зрението. Но истината е, че става дума за разделението на „субект“ и „обект“. Можем да го приложим за чуващият и чутото и всяко друго сетиво. Идеята е да разграничим субекта, който възприема от това, което бива възприето. И, както при беленето на лук люспа по люспа, накрая не остава нищо – празнота, така и тук, търсейки да разграничим субекта от всички обекти, накрая ще остане този субект, който не може да бъде обективизиран, нашето истинско аз. В някои течения на Будизма го наричат „празнота“. А след това, по обратния път, ще трябва да интегрираме всичко останало, от което сме се разграничили, обратно като проекция на този субект. Първата стъпка – разграничаването – ни помага да разпознаем Аз-а. Втората стъпка ни помага да разберем какво е всичко останало – цялата вселена - в своята същност.
Може ли да се каже, че някои древни концепции за света са по-актуални от всякога?
Както казват хората „новото е добре забравеното старо“. Ведите, от които произлиза това учение, са на хиляди години. А преди тях вероятно пак са се говорили същите неща. От Ведите са произлезли десетки други учения и религии, казвайки едно и също по толкова различни начини. Начини, съответстващи на определена епоха и територия. В крайна сметка колкото повече задълбочи човек в търсенето, накрая стига до източник, който най-добре да му поднесе същата тази информация. Важното е да проверяваме, да мислим логически и критично. В днешно време психологията набира сила, а в нейната основа е идеята за егото. Когато човек схване недуализма истински, той създава едно психологическо пространство между истинското си преоткрито Аз като Абсолюта и малкото аз – егото. И дори само това носи толкова ползи за психиката, емоциите, самоконтрола и т.н. Така че – да, определено намирам тези древни концепции за актуални.
Колко е древно това духовно учение, философия, разбиране?
Колкото света! Ведите са съставени между 1500 и 1200 г. пр.н.е. , но според някои теории са доста по-стари. Те биват интерпретирани по различен начин от различни философи през вековете, които съставят съответните учения. Адвайта Веданта като отделно учение, се развива по-скоро – около 7-ми век от н.е. като основен учител тук е Гоудапада – учтелият на доста по-известния Ади Шанкарачаря.
Реално има индикации, че и в древен Египет около 3150 г. пр.н.е са съществували същите учения, но с други имена и терминология.
Има ли измерение в ежедневния живот на днешния човек?
Определено да! Тук ще цитирам големия Алън Уотс: „Това е истинската тайна на живота - да бъдеш напълно ангажиран с това, което правиш.... и вместо да го наричаш работа, да осъзнаеш, че е игра.“ Той сравнява живота с музиката. Музиката няма крайна цел, краят на една песен не е целта ѝ. Ако беше, то вероятно щеше да има композиции от по една нота. Музиката, танцът по същество са ценни сами по себе си. Когато човек разбере концепцията на недуализма, смисълът на живота става това да живееш, а не някаква крайна цел. Спокойствието, удовлетворението и щастието се оказват наша природа, а не нещо, към което да се стремим, а то всячески да ни убягва. Тогава пак сме ангажирани с живота, пак мием чинии и белим картофи, но вътрешното ни състояние е коренно различно. В днешно време стресът и постоянното преследване на материални придобивки или някакъв вид сигурност са на първа линия, хората масово не са щастливи и едно такова разбиране, което това учение предоставя, би преобърнало живота ни тотално.
Според теб какъв е светът днес и има ли опастност да се изгубим в него?
Светът е точно такъв, какъвто трябва да бъде. И предоставя неограничени въозможности. Мисля, че да се изгубим в света значи да сме привързани към малката ограничена същност, която наричаме себе си – тялото и ума. А за да навигираме в него, без да се изгубим, следва да се впуснем в света, но същевременно да сме свободни от него, от идеята, че сме малкото аз. И това разбиране би бил нашият компас, с който да плаваме спокойно в безкрая на този наистина безграничен свят.
Кой или дори какво всъщност съм аз?
Абсолюта!
Л. Витгенщайн казва „Границите на моя език означават границите на моя свят.“ Всяко обяснение би било като натрупване, наслагаване върху истината. Най-близкият до нея отговор би бил пълното мълчание. В своите йога сутри Патанджали казва, че Йога е „спирането на всички модификации на ума“. Когато спрем мислите, емоциите, чувствата, дори изчезне и егото – това, което си присвоява тялото, ума и изживяванията ни и казва „аз мисля“, „аз съм“, „аз имам“ и т.н., остава чистото пребиваване като себе си, което наричаме „самадхи“. За да придобием разбиране и да разпознаем себе си е необходим процес, а в книгата давам именно един такъв процес. Останалото са просто думи, които можем да разтегляме до безкрай, но стойността на това учение е в неговата практичност.
Какво представляват Абсолютът и материалната вселена?
Нека отново вземем примера за съня: умът е аналогичен на Абсолюта, а съня и всичко в него – на материалната вселена.
Аналогично в будната ни вселена Абсолютът е чистата Съзнателност, чисото Съществуване и пълнота или цялост. В случая понятието „чист“ е ключово. Чистото съществуване не е съществуването като цяло или съществуването на нещо определено, а потенциалът за същестуване въобще. Както в ума например се крие потенциалът за съществуването на съня. Нещо като да вземем изречението „книгата е“ и да премахнем „книгата“, след това да премахнем и това „е“ и да се насочим към потенциала, който дава възможност книгата въобще да бъде. Чистата Съзнателност е набюдателят, който не може да бъде наблюдаван. Както пръстът може да сочи всички обекти, но не може да посочи себе си.
А материалната вселена е начинът, по който Абсолютът изглежда, пречупен през призмата на ума. Интересното е, че умът е част от тази материална вселена. Затова и не може да възприеме директно нейната реалност, не може да погледне или дори да си представи Абсолюта. Когато умът се разтвори, тогава остваме в самадхи и пребиваваме като себе си, без насложените илюзорни концепции.
Какво значи духовно просветление и как да го достигна?
В други времена думата за просветление е била „безстрашие“. И аз я харесвам повече. В последните десетилетя „просветление“ се разбира като нещо специално, дадено свише на малцина. А истината е съвсем друга. Просветление е разбирането и разпознаването на нашето истинско аз. И това е достъпно за всички ни. Всъщност дори думата „достъпно“ е малко некоректна. Защото реално ние сме насложили върху нашето Aз всички тези обвивки – идеята на за его, за тяло и ум, за фрагментиран свят, за раждане и смърт, за време, пространство и причинност. Отвъд тях лежи именно просветлението – нашата истинска същност. От нас зависи дали ще я разпознаем и дали ще афектира живота ни. И когато се стигне до това, е всъщност доста смешно. В Зен традицията например се казва, че след като достигнеш сатори, не ти остава друго освен да се посмееш добре.
Какво те провокира да напишеш тази книга?
Още от 7 годишен се интересувам от въпроса „защо“, от границите на съществуването, от причините му и т.н. Имах и изживяване като самадхи, без да знам какво значи и как се случва. Съответно се ровех в западни и източни философии, учения и религии, търсейки своите отговори. В този процес установих, че много други хора са на същия път. Бил съм на много лекции и семинари за йога, Будизъм, Адвайта Веданта и какво ли не. Аз намерих отговорите за себе си и с голяма доза учудване разбрах, че в България липсва адекватно представяне на недуализма. Събрах 2 и 2, послушах и многото приятели и познати, които ме мотивираха да го направя, и се роди тази книга. Отне ми няколко години да рафинирам разбирането си. Задавах много въпроси на своите учители, разсъждавах по темата. В крайна сметка се стигна до един момент, в който нямах повече въпроси, изпитвах лекота и яснота. И в десетки, ако не и стотици разговори по темата, се чувствах уверен, а и полезен на хората.
Често учителите в духовните учения изглеждат недосегаеми за човешки слабости като страх, тъга, болка, разочарования и т.н. Ти какво би казал за себе си — има ли нещо, което те предизвиква на лично ниво, въпреки разбиранията и осъзнаванията ти?
След така нареченото просветление или разпознване на истинското си аз, светът остава съвсем същия. Но вече гледната ни точка се разширява. Освен гледната точка, която имаме от малки, тази на отделния индивид, вече на разположение имаме и другата – тази на истинското ни аз. И в миг можем да ги сменяваме. Когато изпитваме неприятни емоции, ние отъждествяваме себе си с тялото и ума, които реално ги изпитват. И една такава смяна на гледната точка към тази на Абсолюта, на чистата Съзнателност, ни прави непривързани дори към проблемите, болките и страданията на отделния индивид, който сме си мислили, че сме. Но все пак дори когато сме непривързани към всичко това, можем да бъдем активно ангажирани – да действаме логично и последователно, за да подобрим положението си, без неприятните емоции да ни пречат, да се надсмеем над себе си и на цялата тази игра, да осъзнаем, че всичко е такова, каквото трябва да е и не може да бъде различно, да си извлечем ползотворното, да надградим личността си, знаеки, че все пак тя не е нашата истинска идентичност. Все пак тя е персона – маска, част от играта. Да сме безстрашни и да наблюдаваме развитието на пиесата. Осъзнаването ни дава опции – да се впуснем в чувствата и емоциите или да се отдръпнем от тях, знаеки вече тяхната природа и нашата истинска същност.
Проблемите не спират, емоциите не изчезват, светът не става утопичен, но ние се променяме и начинът, по който всичко това ни афектира, става различен.
Сблъсквайки се с философията на недуализма, имало ли е моменти, когато ти е било трудно да я приемеш за абсолютна истина? Спомняш ли си кои бяха въпросите, свързани с най-големите ти съмнения, и как им отговори?
Да, в началото имах стотици въпроси и несигурности. Звучеше ми прекалено крайно. Чудех се „Как така този Абсолют, който е съзнателен, е един, а пък съзнатлените същества са толкова много?“ И тук, разбира се, отговорът е, че съзнателните същества са много от гледна точка на индивида. Както в съня – от гледна точка на сънуваното ни аз може да има други хора в този сън, но от гледна точка на ума, всички те са негови проекции и само той е съзнателният.
Имах много въпроси – някои чисто технически, други свързани с морала и т.н. В книгата отговарям на голяма част от тях.
В книгата говориш за самадхи и дълбоко осъзнаване. Имал ли си лични преживявания на самадхи? Как би ги описал и промениха ли те по някакъв начин?
Първото ми самадхи беше на 7г. Тогава нямах представа какво е това. Години по-късно чрез медитация се опитвах да стига до това отново, но неуспешно. Всички повтаряха колко е трудно и колко време и постоянство отнема. След това, преди повече от 10 години, открих недуализма и практиката „ниддидхясана“, която описвам в книгата. И чрез нея стигнах до момент, в който самадхи е толкова лесно, колкото дишането. Има много и различни практики и те са доста индивидуални, защото всеки човек е различен.
Колкото до това дали самадхи ме промени – най-вече ми даде една сигурност в теорията на учението. Подплати го с факти, с изживяване. Това укроти и последните страхове у мен и ми даде начин да се отделя в себе си. Невероятно приятно и освобождаващо е просто да пребиваваш като Себе си.
Ако реалността е илюзорна, как можем да бъдем сигурни, че самата идея за недуализма не е просто илюзорна концепция, създадена от ума?
Даже напротив – самата идея на недуализма всъщност наистина е концепция, създадена от ума. В това можем да бъдем сигурни. Тя е механизъм, създаден от ума и за ума. Истината е, че не индивидът (умът) се освобождава, а Ти се освобождаваш от него, макар никога да не си бил наистина в неговия плен. Най-големият страх на егото, което е функция на ума, е неговото собствено изчезване, защото то е нашата концепция за „аз“. И недуализмът или Адвайта Веданта е именно метод това да се случи – да спрем да се отъждествяме с егото и да „погледнем“ отвъд, да бъдем себе си без него. Ние използваме този метод като една патерица, но накрая, на финалната стъпка, трябва да изхвърлим и патерицата. Т.е. накрая всяка филосфия, всяко знание бива изоставено и остава чистото пребиваване.
Толкова много хора изпитват страдание, базирано на мислите, чувствата и емоциите си, въпреки че истинската природа на съзнанието според недуализма е свободна от тези ограничения. Как би обяснил това?
Единствената причина за това е фактът, че хората се отъждествяваме с индивида. С тялото и ума. Толкова сме привързани към тях, наричаме ги „моето тяло, моя ум, моите чувства и мисли.“ Да вземем за пример съня отново. Умът, който сънува, може ли да си каже „моето сънувано аз“? Не, няма притежание. И сънуваното аз с неговите мисли и чувства, и всичко останало в съня не е по-различно от ума. Не е негово, но не е и него. Това е интересно и трудно за разбиране, вижте – всичко в съня не е нещо второ и различно от ума, но тук идва интересното – умът не е съня, не е сънуваното аз. Той е много повече от тях и отвъд тях. Тези неща са просто негови проекции в самия него и за самия него. Умът не спира да бъде отвъд съня дори докато сънува. Сънищата се сменят, но умът не. Разглеждам тази идея доста детайлно и смилаемо в книгата, защото е изключително трудна за представяне и разбиране в по-кратък формат.
Аналогично – нашето истинско аз не е това тяло, ума, този свят. Но те не са нещо второ и различно от него. Те са просто моментната му проекция, изживяна от позиция, която също се намира в тази проекция.
Този, който се нарича „аз“ и казва, че е човек, има си име, адрес и работа, и изпитва някакви чувства, той изпитва страдания и има притеснения и проблеми. Абсолютът няма. И когато гледната ни точка се промени и се идентифицираме с Абсолюта, тогава настъпва едно истинско спокойствие.
Ако “Всичко не е, Абсолютът е!”, къде остават свободната воля, индивидуалният избор? Има ли изобщо такова нещо като лична отговорност, или това е просто илюзия на ума?
Недуализмът предполага детерминизъм – т.е. концепцията „свободна воля“ става нелогична. Има от една страна „свобода“ – Абсолютът е самата свобода и това е нашето истинско Аз, вечно свободно. И има „воля“, която е изцяло в пределите на причинно-следствените връзки. Експерименти като този на Лебет и други демонстират това. Всяка система от действия (ефекти) е резултат на система от причини, които пък са резултат на предишние такива и така до безкрай. И без начало най-вече. Каквато и идея да имаме за началото на съществуването, тя е нелогична. Голям взрив? Какво се е взривило, какво е продиктувало взрива? Какво е имало около това, което се е взривило, какво е имало преди него и колко време го е имало? И така нататък. Някои хора решават, че някакъв Бог е сътворил всичко. Но тогава идва въпросът кой е сътворил него? А преди това? И така до безкрай.
Според Адвайта Веданта причината за материалното съществуване е невежеството, че то е просто илюзорно. А невежеството няма начало. Да кажем, че не знаете санскрит. От кога не го знаете? От както сте живи? А преди това? Няма начало. Но има край. И това е важното. Когато сънувате, вашият сън не започва от създаването на сънувания ви свят, нали? Той започва от някъде, на готово. И колкото и да се опитвате в съня си да намерите началната точка, толкова повече ще се изгубите в безкраен регрес и липса на логика, докато всъщност всичко е просто недуалният (спрямо съня) ум.
В една недуалистична система всяко нещо, което се случва, се случва тук и сега паралелно и няма друго освен абсолютно всичко и точно сега. Т.е. всички обекти, всички интеракции между тях по всички възможни начини. И така Абсолютът не изживява никакви изживявания. Те биват изживявани от човека. За Абсолюта те са също толкова значими колкото за нас - будните, са значими сънищата на нашия ум.
Защо тогава въобще съществува тази материална вселена и ние - съзнателните същества в нея? От какво точно има нужда нашето истинско Аз – Абсолютът - тогава? Но как въобще може да стане дума за нужда? Причината да обсъждаме такива неща е високото ни мнение за себе си (с малко "с"). Придаваме си важност, като смятаме, че Цялото е предначертало за нас всичко точно така, както трябва. Но няма "трябва" в една недуалистична система. Има "е". Всичко просто е. И бива изживяно от всеки индивид като неговата лична фрагментирана вселена, подлежаща изцяло на детерминизма - причнно-следствените връзки. Тук ще си позволя да цитирам друг мой учител – Рупърт Спайра, който казва "Времето е начинът, по който вечността изглежда, филтрирана през мислите. Пространството е начинът, по който безкрайността изглежда, филтрирана през възприятията."
По темата за личната отговорност в една система, в която няма свободна воля, трябва да кажем някои неща. Човекът като индивид трябва да живее сякаш има свободна воля. Самият ни ум функционира така. Ние реално живеем в 3 измерения – пространство, време и причинност. И, за да навигираме в тях, за да градим себе си, да се развиваме и живеем нормално, трябва да вярваме, че свободна воля има и да поемаме отговорност за всички свои мисли и действия. Но от гледна точка на истинското ни Аз, трябва да знаем, че ние сме вечно свободни, а волята и въобще причинността, времето и пространството са в сферата на илюзията. В света обаче, ние живеем като отделни индивиди и като такива имаме нужда от свободна воля.
Какво всъщност представлява смъртта според недуализма и как тя се вписва в концепцията му? Възможно ли е недуализмът да е просто тактика за справяне с този универсален страх?
Смъртта е в измерението на илюзията. Кой умра – този, който се ражда? Тялото, умът. Нашето истинско аз не подлежи не само на рождение и смърт, но въобще на промяна. Затова и думата за просветление е била безстрашие. Вярно е, че страхът от смъртта изчезва с разпознаването на нашето истинско аз. А колкото какво представлява смъртта – представете си, че в някой от вашите сънища човек умре. Какво става с него от гледна точка на ума? Абсолютно нищо. Умът съвсем не бива афектиран от това. Е, освен, че вероятно може да се чувствате притеснени и да се обадите на човека, когато се събудите. Но схващате за какво говоря.
Как би посъветвал човек да приложи принципите на недуализма, без да се изгуби в абстракцията, или без осъзнаването му да доведе до липса на мотивация за всякакви действия?
След себеосъзнаване следват горе долу 3 варианта как човек да си изживее живота. Единият е да се затвори в някоя пещера и да медитира до края си. Или с други думи отшелничество. Другият е живот посветен на пробуждането на другите. Както като видите или разберете нещо страхотно и искате да го споделите с всички останали. И третият е най-интересен. А именно – съвсем нормално като всеки живот. Или поне така би изглеждало отстрани, но вътрешното спокойствие, безстрашие и страст за живот определено правят разликата. Явно за пореден път ще се възползвам от примера със сънищата. Имали ли сте осъзнати сънища? Такива, в които знаете, че сънувате и можете да правите каквото ви хрумне? Нима няма да направите всичко, което искате? Да се впуснете във всяко приключение, да изживявате още по-силно всичко? Е, направете съпоставката с будния свят. И добавете разбирането, че аз-ът на всеки от нас и на всичко е един и същ, т.е. това носи и едно усещане за единност, за съпричасност. Достигне ли човек истинското разпознаване на себе си и цялостното разбиране на концепциите, които Адвайта Веданта предлага, няма място за изгубване.
Какви практики и подходи би препоръчал на читателите, които желаят да се потопят в дълбочината на недуализма? Има ли някакъв вид “барометър”, с който да измерват до каква степен напредват в осъзнаването си?
Практиката е ниддидхясана – най-грубо и общо казано едно потапяне, подобно на мариноване, на ума в учението. Или в някоя конкретна концепция от учението. Но тази практика идва след предхождащите я 2 – изучаване на тази философия и аргументираното ѝ разбиране. Тук барометърът не е количествен. Не мога да ви кажа неща от типа на „медитирайте всеки ден по 20мин сутрин и вечер и след 3 години ще получите просветление.“ Напротив, тук качеството е определящо. Качеството на вашето психическо състояние, стабилност, присъщото спокойствие и удовлетвореност независима от материалното. Няма как да сбъркате онзи „а-ха“ момент. А след него връщане назад няма. След него не ви трябва нито специална практика, защото всяко действие става такава. Не ви трябва и барометър, защото няма скала, има едно преместване на гледната точка – тази, която ни кара да се отъждеставяме с индивида и тази с Абсолюта.
В книгата си използваш различни истории и притчи, всяка от които носи дълбок житейски смисъл. Като за финал, би ли споделил с нас коя е твоята любима притча и какво лично значение има тя за теб?
Отдавна бях спечелен с всички тези истории, част от които съм споделил в книгата. Не мога да кажа, че имам любима, защото всичките са ми любими, но тази, която най-често изполвам и която предава учението цялостно, е краткият разговор между Бог Рама и Хануман:
- Р: Какво съм аз за теб?
- Х: Ако се определям като Хануман, аз съм твой слуга, а ти си моят Бог.
- Ако се определям като част от едно свързано цяло, то аз съм част от теб, а ти си цялото.
- Ако се определям като недуалния Аз, като Абсолюта, то ти и аз сме едно.
