Някакви мисли за книгите - леко емоционално...

Много отдавна един познат ми каза "трябва да даваш на книгите малко повече от 25 минути". И беше много прав. Веднъж Фройд прелетя през целия хол и се удари шумно във вратата. Отне ми два дни да се върна към книгата. Не можех да се сдържа от емоционални изблици на недоволство или радост от прочетеното като чели жив човек седеше пред мене и ми дрънкаше нещо, което не ми харесва. Ако намерех повече търпение книгите получаваха възможност да защитят казаното. Имаше период, в който това си беше направо проблем. Физиогномиката на Аристотел също летя напред назад в емоционални изблици поради невъзможност да асимилирам което е за асимилиране, да отхвърля което е за отхвърляне. Това, трябва да призная, беше един много забавен и приятен период на младежко раздразнение и емоционални експлозии.

Въпреки, че мина извистно време и достатъчно голям брой години все още ми се случва да се изправя и да дръпна възмутена реч на някой заблуден беден писател, който е посмял да напише точно онова, което мисли. Признавам - забавно е. Наскоро четях нещо за Ерих Фром и 20 минути не се спрях да обяснявам на Ерих Фром колко сериозно се е объркал... Няма значение. Както винаги това емоционално бръщолевене доведе до търсене на повече информация по темата и май ще се окаже, че греша. Което е една още по-забавна част от четенето. Вълнуваш се, роптаеш, недоволстваш. Ти си алфата и омегата и накрая се принуждаваш да приемеш, че поне в някаква степен си сгрешил. Подтискащо, много подтискащо и много приятно.

Но няма нищо по-зарибяващо от диалога с книгата. За съжаление той си остава крайно лично изживяване и те научава да приемаш чуждото мнение много повече отколкото което и да било общуване с живи хора. Защото когато ти станеш емоционален и събеседниците ти започват да спорят емоционално. А книгите са си такива каквито са - пристрастни, но спокойни и най-вече хладнокръвно ти предлагат своите аргументи - надълго и нашироко, но без опция за прекомерни отклонения. Можеш да се върнеш назад и да провериш отново и отново онова, което те притеснява. Докато в живото общуване - там се скача от тема на тема, от аргумент на аргумент и много бързо се загубва основното и се преминава към нещо друго. В този смисъл спора с книгите е по-продуктивен от спора с живи хора и въобще споренето с живи хора си е чиста загуба на време. Веднъж един приятел настояваше, че няма такова нещо като генетика. Какво е това и как тъй било наука!? За какво ми беше да казвам, че има? Два часа празнословие и глупости за сиви и бели мишки. Неговата теза е десет пъти по-интересна, защото е съдържателно и концептуално извратена. Нека си съществува във формата, в която се е появила. И защо непременно трябва да търсим истината чрез спорове като това много често разваля вкуса на общуването?

А книгите... Книите ти казват нещо и ти се съгласявай ако искаш. Ако искаш роптай, пиши памфлети, речи, пей, мечтай - каквото ти е на душата. И наистина една добра книга няма никога да ти се разсърди ако я затрупаш, подариш или изгубиш или дори унищожиш. Защото живее зловещото битие да съществува в многобройни копия и не я интересува точно ти какво мислиш за нея.