Пише ми се нещо, което никой да не прочете...

Иска ми се да напиша книга, която да пиша с пълната свобода на човек, който не се интересува дали някой някога ще я прочете. Колко прекрасно би било да освободиш мисълта си и като Джеймс Джойс да й позволиш да скача от фрагмент на съзнанието към друг и да ги оставиш да се смесят като тесто за коледни курабии. Дали тогава удовлетворението от писането на "онова, което искам да кажа" ще бъде достатъчно. И дали въобще ще бъде четим текст, който се занимава до краен предел със собствените ми мисли и свят пренебрегвайки напълно очакванията и мислите на читателя.

Два феномена - Казаха, че "Одисей" на Джеймс Джойс е уникална книга и три мои познати се юрнаха да я четат. Едната дама я прочете цялата и не чух някакъв особен коментар. Втората дама я прочете до стотната страница и каза, че държи да я прочете, но дали я прочете не разбрах. Третата дама ми каза, че е на страница номер 50 и текста значително я измъчва, но "дявол да го вземе, аз ще я прочета!". Сега възниква един ключов въпрос - защо цялото това напъване? Аз не искам да чета "Одисей", защото чувствам, че моят мисловен поток и така си е доста ангажиращ и натоварващ, че да пусна чужд поток да върви успоредно с него. Ще кажете - каква е разликата с мисловния поток, който идва с един по-стандартен роман, да кажем. Разликата е, че този по-стандартен роман има няакъв ред и някаква система.  Той идва подреден, води и свършва в определена линия на мисли. Докато при свободният поток на съзнанието ценна е липсата на ограничания - жанрови, естетически, езикови, неща от характера на препинателни знаци - всичко това е пуснато да плува свободно. Пълна свобода на изказа и мисълта.

И нека се върна на това, с което почнах. Феноменално... Че не ми се чете такъв поток - не ми се чете. Но как ми се пише такова нещо - ей, колко ще ми е хубаво. Ще хвърчат светкавици през изминалите времена на пролетната умора, която с фасул не би вървяла достатъчно добре, защото ни е скучно да я наричаме умора. И в това се съдържа тежестта на целият долап, в който крия тайните си мисли. Защото тайните мисли не биха били такива, ако ги сготвиш за всеки любопитен, който си мисли, че е гладен, но всъщност се оказва преситен от глупости. И затова аз се побърквам от напрежение в криене на скритото, което някой си би искал да узнае. А всъщност нито то е толкова скрито, нито някой някога би искал да го знае. И затова чакам някоя зимна буря за да имам поне драматично начало - виелица, студ, дъжд от лъскави монети се спуска и се топи пред очите ми. Мислех, че са направени от въздух под налягане. А те ги правели от замразена вода.

Като детски ум, който държи да изплющи всичко, което му идва на ума в реално време. Като болен ум който иска да сподели и най-малката глупост, която го осенява, защото счита, че е важна. Кое е важно и кое не е? Амигдала - защо са те кръстили Амигдала? А "Одисей", казват, е страхотна книга. Може би някой ден...