Какво е техниката на ретардация?

Но вие вече знаете отговора на този въпрос – забавяне на развръзката в текста за да стане той по-вкусен накрая. Има две основни причини поради които авторите прибягват към този метод в художествената литература. Първата причина е очевидна – забавят развръзката като оплитат един кратък разказ в купища думи само за да ни накарат да изпитаме удовлетворение когато всичко свърши и на последната страница ни се подаде поантата на разказа.

Очевиден пример е „Уморените коне ги убиват, нали?” на Хорас МакКой. Ето ви книга, която страници наред ви занимава с танцуването, тежестта, умората, отчаянието, загубата на смисъл, единствената спасителна сламка, на които е самото танцуване – състезанието. До колко състезанието има смисъл се питаме – може би няма никакъв смисъл, защото танцуването само по себеси е толкова тежко, че смисъла се губи в умората и изкристализира като умора от живота. Защото живота е едно безкрайно уморително танцуване, което ни оставя в състояние на уморени коне, а уморените коне обикновено ги убиват, нали. Ето част от смисъла на текста – той е прелестен. Но този къс прелестен разказ е разтеглен до болезненост за да ни даде максимално ясно усещане за умората. Същата история написана от Робърт Шейкли, например, щеше да бъде събрана в три страници – максимум 10. Защото Шейкли харесва бързите поанти, той залага на бърза развръзка и реализира ефекта без да отлага края.

Ако погледнете „В очакване на Годо” ще видите същото нещо. Кой е Годо и какво се очаква да се случи? Всичко това може да бъде разказано в не повече от три страници текст, но не – конвенцията на театралната постановка не приема 10 минутен спектакъл, освен това избора на формата не е единствената причина да чакаме Годо цели 100 страници. Очакваме го толкова дълго, защото поантата е в очакването, което няма да се реализира. Колкото по-дълго го чакаме, толкова по-дълбоко осъзнаваме смисъла на неговото идване. Кога ще дойде Годо? Колко време ще размишляваме над неговото идване? Точно толкова, че да осъзнаем пределно ясно фразата „А нашите майки ни раждат клекнали над гроба”. Ето това е отличен пример за забавяне на действието с цел насъбиране на напрежение и очакване и не случайно текста е озаглавен „В очакване на Годо” и е награден с нобелова награда. Отново имаме къс разказ обогатен с напрегнато очакване.

Тоест тези два примера отговарят на първата група, в която е използвана техника на задържането на поантата.

Но ние имаме още една група и тя в общи линии е тази на романите като цяло. Какво се случва в един роман като „Черният Обелиск”, например, на Ремарк? Имаме няколко сюжетни разклонения, които са равномерно разхвърляни през главите и се точат бавно и дори на някои места уморително. Жената, която има проблем и отвреме не време е навестявана от основният персонаж в клиниката. Погребалното ателие, в което се случа почти нищо с изключение на няколко дребни весели случки. Самата война, която е относително леко представена. Касапинът на коне – спасителна сламка към края на романа повдигаща всичко разказано до лека подигравка към войната – хората са си хора и винаги ще останат такива. И ако не сте го чели припомням случката: Колега на главния персонаж има тайна любовна авантюра с жената на касапина на коне. Това довежда до веселата случка касапинът на коне да гони главният персонаж с изваден нож около черният обелиск. Двамата тичат в кръг около черният обелиск, а главният персонаж крещи – Не бях аз! Друг спи с жена ти!

Война, не война - каквото и да става хората ще си останат хора – винаги ще има ревнив касапин на коне, винаги ще има блудни жени, винаги ще има потайни прелюбодейци и невинни жертви-свидетели. Дали това е част от идеята на Ремарк – не смея да твърдя. Това, което твърдя, обаче е, че романа може да бъде разказан много по-накратко. Тук забавянето на края се дължи на потребността на разказващия да сподели допълнителни мисли, да представи допълнителни картини, които дори не е задължително да имат огромно отношение към действието. Забавям разказа за да потопя четящия в средата, да го удавя в подробности, които би усетил ако имаше възможност да живее в този отрязък от време на това конкретно място.

В този смисъл това е стандартна процедура при романа – как се пише роман – на пръв поглед изглежда лесно. Основна сюжетна линия, поддържащи сюжетни линни и подробности около тях, детайли и контекст. Наистина в ядрото си романа е пределно ясен. Трудно става, когато трябва да изваеш детайлите и да влееш смисъл на разказа.

Любим пример в това отношение ми е писмото на Толстой до негоия издадел, който си позволил да отреже последната глава на романа Ана Каренина от политически съображения. Толстой много се ядосал и написал писмо на редактора си, което в преразказан вид звучало приблизително така:

Уважаеми,
След като считате, че 800 страници са твърде много за вашата аудитория и сте преразказали последната глава за да ги улесните, нека ви помогна като ви дам едно резюме на романа: В романа се разказва за някаква Ана Каренина, която имала някакви семейни проблеми и се влюбила в някакъв мъж. Случили се разни работи и тази Каренина се хвърлила под някакъв влак.

Ваш Толстой.

Ние само сме чували за това писмо от текстове за руската класическа литература и ни се казва, че Толстой не го е изпратил на редактора си, но тук важна е идеята. В какво се състои един роман и забавянето на края с каква цел се прави когато ядрото на разказа може да бъде обобщено в три реда. Този реторичен въпрос очертава границите на въпросната техника на задържането – дава се възможност да бъдат описани явления, събития, настроения, нрави, клутурни феномени и вътре в тях живее основния разказ, който без тях би останал гол, елементарен и изпразнен от съдържание.